Искам да споделя тук думите на моя гост, защото те заслужават не само да бъдат чути, но и прочетени и върху тях да бъде сериозно помислено. Феномените, които той описа са видими за всички ни и колкото по-бързо осъзнаем, че трябва да се действа, за да ги преодолеем, толкова по-малко ще се лутаме като нация.
Ето видео от самото участие, а след него съм свалил и най-важните отговори според мен.
Имаше ли по-добре развиваща се култура през социализма?
Доколкото това беше част от идеологическата машина тя беше поставане на престижно място в ощбеството по време на социализма. Това беше дейност, която в известен смисъл даваше комфорт на хората, които се занимават с нея – социален комфорт. След това се случи нещо, което за съжаление не е най-доброто – заедно с водата изхвърлихме и бебето ако мога метафорично да се изкажа. Става дума за това че заедно с изхвърлянето на идеологиеското замърсяване, идеологическия шум вътре в тази сфера, нейният престиж падна до много ниско престижна в нашето общество дейност, каквото между другото се случи и с всеки вид интелектуален труд в тази страна. Което е общо взето белег за подивявае на едно общество. Когато се въведе като единствен регулатор пазарен механизъм в общества, които не са доизживяли периода на просвещение и на просвещенска държавност такава, която се опитва да прави от собственото си население граждани, да ги превърне в гражданско общество,тогава така се измятат ценностите ако мога така да кажа и обществото подивява. То изважда такива културни форми, които са най-близки и най-достъпни и забравя някакъв културен начин на съществуване, който преди това е бил натрапен, втълпен или изискван по някакъв начин, но в момента в който изцяло се изгубва, тогава обществото започва да подивява както в тази, така и във всички останали сфери. Общо взето това се случи.
Защото този тип престиж ако погледнете в европейските общества, престижа на тази дейност се пази. Той се пази в Германия, в скандинавските страни, пази се във Франция, пази се в Южна Европа, доколкото това е възможно, тъй като това са по-бедни общества.
Как се върви в обратната посока – така че да не подивява обществото?
С въвеждане на добре балансирани комбинирани критерии. Когато се въведе само един критерий всъщност в това е и проблема. Когато властта по принцип се отказа от това да управлява хората чрез просвещаването им, защото такава амбиция имаше социалистическата власт (друг е въпросът дали тя я е изпълнявала, въпроса е че се заявяваше такава амбиция), имаше една показност в това отношение и имаше определени социални нива, които биваха подпомагани изкуствено в много голяма степен. Въпросът е, че когато това изчезна напълно и просвещенския ангажимент на властта да издига, (защото това съществува от самото начало на просвещението като тенденция в европейската политика особенно в териториите на централна Европа и на изток), когато този ангажимент напълно отпадна, а той вече е отпаднал - сега вече политиците не говорят за това да се издига културното ниво на хората и на населението, сега става дума за това да бъдат управлявани хората такива, каквито са. Което по много ясен начин обяснява и вота в България, защо той е така конструиран и защо такива хора биват избирани на власт – това не е случайно. Такъв е вота, когато отпадне този вид йерархия, защото това е вид йерархия в обществото – йерархия на ценностите.
Когато йерархията на ценностите бъде подменена или забравена, тези дейности падат долу, на социалното дъно или някъде близко до него и съответно се издигат в култ тези, които са преките ценности – а преките ценности са свързани със забогатяване и с други стремежи, които общо взето по-трудно преминават през зоната на образованието вече и на културата. И по този начим имаме и такива електорални резултати и такъв тип хора управляват, защото те въплащават тоя тип интерес и според мен това не е случайно. Демокрацията ни показва какво е обществото и с някакво приближение общо взето такава е ситуацията.
За да се промени, единственото е властта да поеме такъв ангажимент, но след като тя напълно се е отказала от него или всъщност го задържа в някакви сфери само на риторическо ниво без да се оптива и да прави нещо в тях, тези сфери западат с годините. Това може да се проследи много лесно, тъй като в тези сфери практически няма обновление дори на битовата среда. Инвестиции в театри, в опери е умряла работа. От 25 години насам сериозна инвестиция в нещо такова няма. Ние нямаме новопостроен театър, който да е направен от нула, защото никой не мисли, че има нужда от нещо такова. Въпросът е даже по-тежък - става дума за битовото поддържане на тези, които съществуват в техния професионален вид, защото последните много големи обновления са правени много отдавна в това отношение и театри, опери те общо взето страдат от едно изоставяне чисто битово и технологично. И това показва, че всъщност сферата вече е занемарена от гледна точка на приоритетите на държавата.
[...]
[...]
Културата не е просто ей така за себе си, за да има култура
там, за да имат възможността хората да отидат на това и това. Въпростът е, че културата
осигурява една спойка на социалния живот, тя показва дали изобщо има социален
живот. И когато нея започва да я няма в такива селища – първо в по-малки, после
в по-големи лека полека, когато се отстъпват позиции, настъпва една социална
ентропия, тези селища, самите те започват да загиват, тъй като животът в тях не
е пълноценен докрай социален живот и започва да губи лека по-лека белезите на
пълноценен социален живот. Първо изчезва операта, след това изчезва филхармонията
или в обратен ред, след това ще изчезне и театъра и лека-полека се загубват
позиции. Тези позиции на пръв поглед изглеждат така като ги губим, че не е
фатално. Въпросът е, че след време започваме да виждаме в облика на хората в
тези градове, тези липси започват да се усещат. Обществото губи някакви много
важни за своята социалност неща, които въобще показват, че такава има и хората
така подивяват. Те се затварят в себе си, маниера на тяхното общуване много стеснява
своя кръг. Те вече не се събират заедно за да видят нещо, да го обсъдят, да говорят
по него, да се свържат с него и чрез него да си обяснят свои проблеми. Те
остават все повече в собствените си къщи затворени на някакъв социален минимум
и спойката между тях, социалната, започва да се разпада. Това е подивяване на живота,
защото те се обособяват, започва да важи средновековното правило, че моята къща
е моята крепост, започваме да се охраняваме вътре, да ставаме връждебни едни
към други вече с времето и така се губят някакви постижения на третата
Българска държава, които тя вече е имала далеч преди 1944 година – неща, които
са фундаментални за нацията. Народния театър не е основан от комунистите, той е
основан много по-рано и това са институции, които когато социалния живот се
развива, тогава всички тези неща процъвтяват – тях ги има, хората ходят, срещат
се, обсъждат ги – въобще има белези на цивилизационно съществуване."